Борисов: Не знам какво значи "гаджал"

Pen4o Slaveykov : Песен осма ПОСЛЕДНИЙ ДЕН Сеч и гонитба. — Убиват Белина и Ралка. — Войската огражда и напада черковния двор. — Сечта в двора. —... Надвечер. — Ходжата вика за намаз. В зори се поднови, което в мрака глъхна зад полунощ. Сганта за кръвнини настръхна — и в ч е р а побледня пред ужаса на д н е с. По улиците кръв, проливана нощес, и вчера, още се по калдаръмни стоци отича — ето пак че рукнаха потоци, и тук при трупове натрупани накуп, а там разхвърлени, отново труп до труп се свалят — тука мъж на късове разсечен, там старец, там жена... Ей грохна се препречен на портний праг трупът на угледна мома: там стигната и там накастрена — сама с кръвниците в борба оставена да пази моминската си чест: откъснат от чепрази, коланя татък се отметна во кръвта — разголени бедра издраскани, уста раззинати за вик и в сетен стон замрели разчекнати... И вред раздрани, посинели меса, откастрени захвърлени ръце... Край стобора глава отсечена — лице извърнато, очи нагоре мъртво взрени... Гръм тресне някъде, зачуят се припрени борби и бяг... Далеч претракат се врати. Припукат пушки... Вик и рев... Претропоти отсреща конник друг — оттатък десетина и спрат на кръстопът — и хукнат пак.. Дружина читаци погнали цял рой деца, жени, се урнаха отвъд... Ей други отстрани нахълтаха — и вик и писъци... Полетя сганта и върху тях, а ето че налетя и друга тирната от срещния сокак подире им — и вик, гонитба, рев и бяг и сеч — и зверщина нечута се подхвана. От нови паплачи, нощес и отзарана на ранина дошли, подзе се из града с нов бяс разправата. И падна се реда на жъртвите в зори най-първо от Белина да почне. Хълтаха през тъмната градина у него и нощес — но къщната врата, подлостена, не се поддаде, и сганта пак бързо нейде се измита, без да влезне, и само потроши през пречките железни с куршумни залпове прозорчните стъкла. Но ето нова сган в зори, че наваля. И лют помак изви двуостра тежка пела — заскърца, изпръщя мешовата дебела врата, — ей други я с топор загромоли, и от резите се изщъпна, превали навътре и се тя на подплес прекатурна: и дивата се сган навътре в пруста втурна — и писък се зачу и врява и псувни; че там зад вратнята се бяха отстрани Белин, Белиница и Ралка мълком сврели и настървените навърте полетели помаци те с кезап посрещнаха: и в миг, един в очите, друг в устата лиснат, с вик се там из пруста те замятаха, завиха, а трети, дръпнати назад, се притаиха отвън. И литнаха сега оттам на бяг — Белина пръв... Току той да прескочи праг, насреща му гаджал, нож дигнал, го превари и сврасна в рамото, — през кръста го стовари и друг, а в хълбока го ръгна трети с щик, и ревнал стареца претърколи се ник отпред на плочите, прегърчи се, превърна; а под ръката му простряна се разгърна, разперил листове, тефтера изтърван, — дебелия тефтер в син тъмен сахтиян подвързан, в бронзови копчалки, от страните надписан, както и на първи лист: "За дните, които почнаха отново своя ход — за новите борби на новия живот." И падналий тефтер се тъкмо там отвори наполвин, на листът озаглавен отгоре Д е н о с м и й — и така останал още чист. И туй, което бе на новопочнат лист, записал стареца на свойта ръкописна история, сега обилна кръв го плисна от зиналата му за сетен дъх уста, и плисна го, заля — и там дописа тя, което бе с ръка записал сам Белина. С безвременната смърт и онова загина, което беше му света в живота цел, и, на годините под тежестта привел глава, което той завършуваше вече. Пред кървавия труп наведен се изпречи помак, издръпна там тефтера, превъртя, прегъна го в ръце, запършоля листа да търси кой знай що, и нищо не намерил, изви се, в стареца очи кръвнишки вперил, и по главата го с тефтера бухна; с крак отритна го на бок, чохяний му чепак раздра, ръка навре и а пазвата му бръкна и затършува там. Между това изхвръкна Белиница сама из пруста и в несвяст през двора претърча към пътя, но завчас след нея хукнаха два гърдести гаджала и я подгониха нагоре... Път видяла прочистен, спусна се през вратнята сега и Ралка, но току на прага през снага я сграбчи млад помак, из двора я повлече, и писъка й вик и зверски смях пресече — и сред градината се дълго след това те бориха: викът прекъсваха слова на зверска страст, снаги преплетени се виха, посягаха ръце, прекършваха, ловиха и пак се сплитаха и пускаха се пак — и, писнал, скокна прав превития помак над Ралка: зъби впи тя в жилавата шия на младия левент и стисна — прелови я през рамо той, изви ръка и за врата я скепса, но болеж го рязна и кръвта той сети топла как из раната му бликна, рипна той — с нога на Ралка стъпил, викна, замахна дълъг нож върху й, превъртя и вби го, дръпна го, и вби го пак в гръдта и трети път — и пак... Към черковата стара все още бягаше Белиница. В превара след нея тичаха гаджалите. Едвам пред портите я те настигнаха, а там и други скокнаха насреща й из двори черковни... Дълго се в ръцете им тя бори и дърпа — силата на жилавост надви: от осем се ръце натисната, преви и грохна хласната тя там на камънака — въз нея троснати, словиха два помака ръцете й, задним превиха ги, с ремик пристегнаха... и с рев и тласкане и вик подкараха я те към черквата. А двора гъмжеше. Гонени настекоха се хора тук още от зори, закрила в божий храм да дирят. В черквата провряха се едвам малцина — беше тя препълнена от снощи, а все приидваха и в тъмни полунощи се и самия двор напълни... Обгради вън двора призори войска; а по греди и стълби ето че през околни дувари се закатери сган — отвъре я превари гръм неочаквано, и се отдръпна тя; тук-тамо се ранен залюшна, превъртя читак-башибозук и през дувара метна — и, урната връз тях, тълпата ги безчетна доби... И други се въздраснаха — и тях причака съща чест. Преметне се феллах оттатък, а отвъд се превъртят гаджали... И сепнаха се те, и, мъртвите прибрали, отдръпнаха назад сплътени редове. И татък отдалеч зад тъмни зидове и от прозорците на околните сгради започнаха стрелба — зад яките огради черковни екнаха вик, писъци и шум — не падна ни един нахалос там куршум: в навалицата с вик старица се превърне, изписка в миг дете и в майка си се сгърне, и пръсне топла кръв по майчино лице, — ей тросне се и тя, разперила ръце, и мъртвото дете отхвръкне изтървано; отвъд се счуе плач и врява; стиснал рана с ръце, изохка мъж и сгърчи се превит; тук момък гътне се от лют куршум убит и, недоречена, смъртта му сетня дума прекъсне; изпищи и повали куршума там старец беловлас, и той ръце простре притръпнал, впий очи, извий ги и се взре и клюмне старческа глава с въздъх последен. Над паднала жена се бъхти мъж приведен; жена над своя мъж во кърви повален припадне и коси заскуби... В зноен ден, тъй както нивите, когато сбъхти лиха градушка — в двора тъй размятаха и сбиха навалицата в миг куршумите: насам едни се урнат, в миг нахвърлят се оттам и други дирещи нататъка подслон и те — и викове и писъци и стон разцепят небеса... От полозите свои, зад прозорци, стени и зидове, порои куршуми сипеха вразите. Отговор на тях, напусто се отнейде в равний двор обади гръм и друг, и пропищят далеко куршумите без цел, или изпляскат преко насреща по стени и покриви — и прах там от мазилките изкъртят те: зад тях затулен е врагът и над черковни двори изсипва залпове. Но ето и топори затряскаха: войска на портите напре... Отвътре урна се навалица да спре напора им; но в миг изпраскаха удари и урната едвам навалицата свари да дотърчи дотам; изкъртени врати увиснаха — врагът напре да полети навътре, блъвнал залп от двора ги посрещна... А гръм и викове пред портата отсрещна, и там, избухнаха — а ето и отвъд, — но с бесни викове от три страни врагът нахълта в двора... В миг, от залпа покосени, труп трупа навали. През тях се разярени нахвърлят сган по сган, ей други подир тях — и в дим и стон и рев и викове "аллах!" — се всичко завъртя, разбърка и замята: отсам се щик превий, отвъд се на земята превърне труп, сгърчей и се превърне пак и замотай с ръце — а татък вирнат крак прерита; налетял, препънат се гаврътне низам; нататък се, в гърдите смушкан, гътне мъж. Гръм посреща гръм. Пречаткат щикове. Там изпищят деца — отсреща викове и рев — и всичко се разбърка смутолеви: налитане и бяг, — дим и огън цеви изригащи, и нож през ножове и щик през щикове, и гръм и писъци и вик... И в миг черковний двор на пъкъл се превърна. "Окото божие от робът се отвърна" — тъй летописеца, от кърви ужасен, едничък от сечта на тоя грозен ден избавен (ден и нощ под трупове спотаян) бележи: — "Само мен, изгубил свяс, отчаян, остави. само мен на неговия гняв един свидетел ням. Защо ли, боже прав?" А сган по сган вали през вече проломени врати за зверщини и кърви настървени — и те довършваха с нечута стръв и бяс, което в първий щурм и борене в несвяс там бяха минали другарите им люти — кондака превъртя гаджалин и стовари в главата и добий нещастник недобит, затирен чер феллах халоса щик и вбит в ребрата прерущи на момъка изпънат на гръб, и без това умиращ — — Нависна тъмна нощ на небеса. Събран во смрадний въздух, дим се сви като саван над мъртвий град. Тук-там избухнат извисени езици плам и пак се дръпнат, спотаени в продънената паст на съсипните. Вик се татък нейде счуй и сдавено за миг заглъхне; тресне гръм и пропищи в въздуха отплеснатий куршум; — ей урне се и глухо далеч се отехти порутена стена, — и пак таинствена, зловеща тишина настане, сякаше нощта со трепет таен се вслуша в ужаса. А ето из незнаен кът татък нейде-си извит високо глас в тъмата се разля — предсънен див намаз подзема муезин невидим в мрачината: "Един е в небеса аллах и на земята един е неговий изпратеник пророк — и праведний му съд е кратък и жесток: Аз дойдох на света с меч неговата слава да славя. И тежко на онзи, що въстава срещу ми. Той ръка срещу самий аллах подига... вятъра тъй както полский прах пилей, така от мен той разпилян ще бъде. Аллаху воля е — и с воля той отсъди! И праведний му съд с кратък и жесток. Така вещае той чрез своя пръв пророк: Месата им да са на хищни птици пища, змия да свий гнездо на техните огнища. От робството глава кога подигне роб — тя дига се за меч! Да се провърне в гроб земята, дето е живял гяур! Забива той кръст на гробове — плуг кървавата нива на неговий живот да разоре на кръст... С ръцете ни аллах изпълни своята мъст, служители сме ний на волята му свята. Един е в небеса аллах и на земята един е неговий изпратеник пророк!" В заглъхналата нощ зловещ и див и строг на къснй муезин замре гласът далеко от ек неотразен. Че в съсипните ека се беше притаил, затрупан в пепелта на пожарищата — там, дето бе смъртта подпряла тъмен лик, над сгради обгорени и в пустошния мрак с очи бездънни взрени следеше своите служители — далеч едни как вън града, на лагер, сити веч на стръв, станяха се за сън, — а други още все жадни бродят тук и там, до тъмни нощи... И в техний кървав дъх позна дъхът си тя... И сви в беззвучен смях изюдени уста.