Сергей Станишев: Дебнат ни нови предизвикателства

Дата : 17 Март 2008 г. 12:13 ч.

Последна редакция : 17 Март 2008 г. 12:19 ч.

Станишев изтъкна, че България трябва да привлича все повече чужди инвестиции. Снимка: БГНЕС


Станишев изтъкна, че България трябва да привлича все повече чужди инвестиции. Снимка: БГНЕС

: Лека полека става ясно какво е разпределението на труда в МС - министрите, за да могат да си вършат работата, са пратили Сергей Станишев да идентифицира дебнещи предизвикателства в масивите от данни на НСИ. Жалко че министър Петър Димитров сигурно е много зает, щом не е могъл да му обясни с примери от „Кремиковци“, че да речем концентрирането върху инвестициите в производствени мощности далеч не гарантира промяната в качеството им, ако се има в предвид промяната към по-добро качество. Що се отнася до зависимост между конкурентоспособността и нивото на заплащане, то колкото и да се рови в каквито и да били данни, може да е сигурен, че такава отникъде не го дебне, защото такава просто няма. Дано само не е повярвал на глупостите на експертите от МВФ, че работните заплати в България са ниски поради ниската производителност на труда и с повишаване на производителността на труда този проблем ще бъде постепенно решаван, при това някак автоматично, чрез регулиращите функции на пазарните механизми. По тази логика например металурзите от „Кремиковци“ не получават заплати и не „правят пари“ защото квалификацията им е недостатъчна, а производителността на труда - ниска, както и конкурентоспособността на продукцията им. Може би също и конюнктурата на пазара е лоша. По същата причина и шивачките в Южна България имат мизерни доходи – недостатъчна квалификация и ниска производителност на труда. Дори находчиви предприемачи се опитваха да ги замогнат и опаричат, като ги заключваха в работилниците, за да шият денонощно до изпълняване на поръчките, но и това не помогна за решаването на проблема. Това е положението, при тази работна сила, какъвто и инвеститор да дойде, цената на труда винаги ще е ниска, а цената на мениджмънта и инвестирането много висока – такива са обективните пазарни механизми. А всъщност в двата случая, няма никаква цена и оценяване по някакви обективни критерии. Процесът е напълно волунтаристичен и се реализира във фирмите и многонационалните корпорации, чрез принципа: „Работим всички заедно, а кой колко взема решаваме само ние“. Ключовата дума тук е преразпределение. Като пример, продукцията на „Кремиковци“, със съдействието на туземният директор Томов, е изкупувана от една единствена фирма регистрирана в Лондон, по цена „близка до себестойността“ (също изкуствено определена някъде извън България, себестойността явно не предвижда плащания на БДЖ, НЕК, Булгаргаз и за защита на околната среда, но включва неизвестно по какви критерии определени, мизерни заплати и те давани на пресекулки, по скоро за инвеститорско-директорско забавление и себеутвърждаване, отколкото по необходимост) и след това продавана по много по високите борсови цени. От тези приходи до България достигат само инструкции за продаване на земята в Кремиковци. И това ще е така, не докато се получи една или друга пазарна конюнктура, при такава или онакава конкурентоспособност, а докато тези които решават кой колко да получи и къде какво да отиде от продукцията на „Кремиковци“ не бъдат подменени. Затова заслужават голямо уважение, непрестанните усилия на ресорния министър Петър Димитров за промяна по отношение на собствеността и контрола над комбината, и намирането на по-подходящи за България инвеститори. Та от думата преразпределение корпоративните босове много се страхуват. Не я употребяват дори и когато става въпрос за данъци, въпреки че редовно хленчат против тях и въпреки, че част от данъците са въведени именно с цел преразпределението на стоки или услуги, а не с цел стимулиране, възпрепятстване или регистриране и контрол на определен вид дейности. Това че се оплакват от данъците е разбираемо, по редица причини. Първо, както стана ясно от множеството корпоративни скандали самите шефове на корпорации често нямат никакви знания и умение свързани с дейността на компанията. Единственото което могат да правят е да извършват преразпределение на наличните в компанията средства, независимо дали тя е печеливша или не, чрез вътрешнокорпоративни правила или съмнителни сделки с други „инвеститори“. Спрямо допринеслите с труда и уменията си, за създаването на тези активи, това може би изглежда като непреследвано от закона отнемане в дофеодални пропорции, но за едрите корпоративни риби това, разбира се, на думи не е преразпределение или завличане, а правене на пари. Всичко е докато държавата или общината започнат да правят това, което те са правели - да преразпределят, но чрез данъци и по други критерии и за други нужди. Тогава те реагират като краставичар, на когото продават краставици. Може би има много начини да вземеш парите на някой краставичар, но да го караш редовно да си купува краставици – с това няма свикване. Но това е като че ли по-повърхностна причина. В крайна сметка преразпределение е имало винаги и ще има във всяко общество, а от принципите и начина по който се извършва зависи много. Например, много е важно да не се изплащат социални помощи под формата на работни заплати или да не се толерира спекулативния капитал на малобройна местна корумпирана прослойка, само и само за да се контролира по лесно населението, чрез пълна икономическа зависимост, необразованост и крайна бедност. Фактически чрез преминаването на основни производствени мощности и финансови структури в ръцете на транснационални корпорации, въвеждането на уж пазарни и либерални закони, премахването на всякакви регулационни механизми, призивите пазара да бъде оставен да се регулира сам (т.е. корпоративните функционери да могат да правят каквото си искат, без да рискуват някой да влезе в затвора), от държавата и обществото почти изцяло се отнемат механизмите за контрол на преразпределителните процеси, като същите не престават да се извършват, дори се интензифицират. Както винаги те продължават да имат социална насоченост, само че този път социумът, който визират вече не е българският.. По този начин, тихомълком се подменят целите, за които функционират българската икономика и финансова система, а защо не и тези на българска държавна машина като цяло. По някакъв Така лесно икономиката и финансова система или могат да бъдат дестабилизирани, ако се реши (те са незаменими само за нас, но погледнато от вън всичко може да бъде доставено от някъде другаде), или могат да бъдат включени да работят за някакъв период от време, но дори и тогава „икономическият растеж на България“ на дали ще й донесе очаквания просперитет. Интересно е това, че когато се третират обектите на дена икономическа или финансова система, т.е. вземат се отнасящи се до тях решения за преразпределение на каквото и да било, по странен начин изведнъж икономическите или пазарни съображения престават да имат каквото и да било значение или ако имат някакво то то далеч вече не е първостепенно.