Първанов рони сълзи, Брюксел не му вярва

    

Шамар да е, аванта да е, опита се да се пошегува нашият пръв партиен и държавен ръководител. Така излезе. Защото той провидя полза в това, че ще ни бушонират за пореден път в един боксов мач, който трябваше да е партньорско състезание, но всъщност в него се оказахме в ролята на боксовата круша, върху която европейските братя изливат справедливия си гняв.

Щели да ни зачетат желанието да правим реформи и това било добра новина, според него. Но не бивало да си правим илюзии.

Така е. Не бива. И не си правим. Но си правим труда да забележим ограничеността на арсенала от "аргументи", с който бащата на тройната коалиция се оправдава за четворния, петорния и шесторния сигнал на Брюксел за измаменото доверие в способността на българските власти да изпълнят обещанията си за придържане към стандартите на съюза.

Държавният глава на България, която не е член на ОНД, а на НАТО и ЕС, можеше да се "пошегува" за очакваната от всички остра европейска критика с друга филмова метафора. Например: "Апокалипсис сега" (предшественикът на Първанов на партийния и президентския пост Петър Младенов не на шега беше нарекъл в свой доклад апокалипсис наследеното състояние на страната след свалянето на Тодор Живков). А защо не и "Отнесени от вихъра", или пък "Пепел и диаманти", "Челюсти", "Голямото плюскане", "Лице назаем" или "Жега" - в смисъл, че голяма жега настана, когато разтворихме челюсти за голямото плюскане и с двуличната си политика (уж съюзническа, а всъщност вторачена в Москва) може да се окажем отнесени от вихъра като пепел, барабар с диамантите си.

Къде ти обаче у кадър, като нашият президент, вкус към кадри от американски, полски и италиански филмови аналогии. На него му дай "Москва не вярва на сълзи". Нашият ръководител не би се справил без субтитри на който и да било "натовски" език. И съответно си превежда от руски, колкото може. Само заменя "Москва" с "Брюксел".

Че за какво друго да се сети? Той си е такъв. През 1994-та, в началото на своята кариера като политик от национален мащаб, който си беше националистически, тогавашният активист на Общонационалния комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) Георги Първанов се прояви с друга метафора, когато беше изпратен от БСП да прави избори в Кърджали. И какво прокламира? Да не би нещо като "Да дебаркираме с цялата си мощ и да превърнем Кърджали в нашата Нормандия", "Да отмъстим като за Пърл Харбър", или "Да ги разгромим като Монтгомъри германците при Ел Амейн"? Не, нищо подобно.

Тези западняшки аналогии с епизоди от Втората световна война биха прозвучали от неговата уста точно толкова фалшиво, колкото на върха на партийната си кариера да заклейми в протестно писмо другаря си Милошевич. Така че съвсем естествено командированият в Кърджали Първанов беше обявил не друго, а необходимостта от сталинградска битка срещу врага. А врагът му, по онова време и на онова място, беше конкуренцията на БСП за повече власт в лицето на ДПС на Ахмед Доган.

Времената обаче се менят, враговете също (особено за Първанов, той ги смени няколко пъти-казват, че сега основният му враг е всъщност от вътрешната страна на портата му). Има такъв американски филм, "Враг пред портата". Не става дума за Високата порта, нито за нейните някогашни врагове. А за същия Сталинград и за победата на един съветски снайперист над смъртния му противник. Сюжетът включва лов, вълци и стрелба. Но изключва увъртането и лъжите, че нямало нито вълци, нито стрелба.

Един наш главен, дори главнокомандващ герой, играе именно такава лъжлива роля, а сега иска Брюксел да му повярва на сълзите!

http://ivo.bg