|
Миналия понеделник завърших коментара си с въпроса" Ще има ли бунтове, ще се повторят ли 10 януари и 4 февруари?". Ето отговорите днес: Няма да има повторение на 10 ноември. Да се отправят такива закани означава, че се играе много стара пиеса. Няма да има повторение на 10 януари. Гладът извежда на улицата един тип хора, а срамът - други. Но бунт ще има - непрограмиран, неконтролиран, провокиран от дребен повод. Накъде ще поеме, ще доведе ли до катарзис, ще зависи от ролята на опозицията.
Впрочем защо изведнъж всички започнаха да задават този въпрос? Защо започна да се говори за радикализация на общественото мнение, за бойкот на властта, за излизане от парламента и т.н. Нима такива сложни въпроси като отношенията с ЕС могат да бъдат разбрани от обществото в такава степен, че хората да излязат на улиците? Нали навремето отказахме на този народ правото да гласува на референдум за членството ни, а сега искаме той да го защити?
Най-точно е обяснението на Иван Кръстев: "Докладът не е обърнат към българското правителство. Това е първият доклад, който е обърнат към българското обществено мнение...". С други думи, европейците ни казват: "Това не е насочено срещу вас, макар че вие ще платите цената. Виновни са вашите управляващи. Ние не им вярваме. А вие?". Опозицията разчете това послание и видя в него и своя шанс.
Има ли все пак някакви признаци, които да говорят, че в страната зрее бунт, ако наричаме така за по-кратко такава ескалация на извънпарламентарните протестни действия, която да доведе до падането на правителството и което е по-важно, до онова морално пречистване, след което ще заживеем по европейските правила и норми? Да си отговорим на базата на сравнението със събитията от зимата на 1997 г. В един бунт има и провокатори, има и щурмоваци, има и спонсори, има и подстрекатели. Но те сами, без спонтанната реакция на народните маси, не могат да предизвикат нищо освен някакъв фарс. Един опит за площаден натиск на опозицията вече имаше и не беше много сполучлив. В този смисъл никой не знае точно какво и кога ще се случи. Напрежение безспорно има. Правителството се ползва с по-малко обществено доверие, отколкото кабинетът на Жан Виденов в навечерието на бунтовната зима. Но тогава имаше финансова кирза, хората загубиха своите спестявания, обедняха и се радикализираха.
И сега има обедняване. Обедняване откъм шансове да заживеем по-добре. Но това усещане засега е косвено. Все пак оттук нататък всички проблеми и неуредици ще се трупат към антиевропейския пасив на кабинета. Ето защо дори един дребен инцидент, дори някой чисто браншови конфликт може да подпали общия пожар. Гневът е този, който ще задвижи хората. Но нека да не забравяме, че част от гнева е насочен и към целия политически елит. За това е много деликатна ролята на опозицията в насочването на протеста в онези рамки, които биха гарантирали в бъдеще скъсването с порочните практики на сегашното управление.
Това е особено трудна задача, защото за разлика от 1997 г. опозицията е разпокъсана и има различни интереси. Водещата опозициона партия ГЕРБ не може да си позволи крайно радикални действия. Нейният лидер е кмет на столицата и в този смисъл не му отива да оглави борбата срещу статуквото. За Атака и Яне Янев пък радикалното поведение е единственият шанс да се откроят. За Иван Костов това е най-добрата възможност да оглави народния протест и по този начин да си гарантира не само влизане в бъдещия парламент, но и водещо място в дясното пространство, което би оправдало цялата стратегия и поведение на Костов до този момент. СДС, който вижда себе си не само в бъдещия парламент, но и като елемент от бъдещото управление, се пази да не направи грешки. Така че времето на Станишев изтече, но опозиционните партии не могат сами да донесат промяна. Само с координирания натиск между опозицията и гражданското общество е възможно ново европейско начало за България.
|
направи начална страница
добави в любими
Запази
Изпрати
Принтирай 
зареждане...
